Капуцините са третата голяма монашеска общност в рамките на Първия орден на св. франциск Асизки. Тя се заражда от силното желание за възможно най-автентично подражание на Христа в духа на св. Франциск и на неговите първи братя и била утвърдена от Църквата на 3 юли 1528 г.
Мисията на Братя Капуцини в България е открита на 21 март 1841 г. с предложение на папа Григорий XVI (1831-1846). Нейни първи представители са братя Андреа, Вененко, Онуфрий и брат Теодор, всички италианци. Те поемат от отците редемптористи служението в Пловдив и в селата Даваджово и Селджиково. Дошлите по-късно техни събратя поемат енориите в селата Хамбарли, Калъчли и Дуванли. С много труд, апостолско усърдие, лишения и въпреки отрицателното отношение на властите и гръцкото духовенство, те полагат здравите основи на мисията, които въпреки превратностите на времето остават твърди вече цели 180 години.

Още при първите си контакти с местното население мисионерите установяват, че положението на католиците в духовно и материално отношение е повече от плачевно. Това определя и приоритетите в тяхната дейност. Изграждат се училища за вероучение предимно на децата. Създадената семинария в Пловдив подготвя младежи за свещенически сан. Богословското си и философско образование тези младежи получават в Серафическия семинар в Буджа, днешна Турция, а след Първата световна война – в Тирол. През 1886 г. на Божията нива вече се трудят и първите българи капуцини. Пристъпва се и към построяването на църкви, достойни „за прослава на Царя на небето и земята“, каквото е желанието на първите мисионери. В София е изградена величествената катедрала «Свети Йосиф». В Пловдив се издига катедралата «Свети Людвик». Впечатляващи с размерите и украсата си са построените с немалък принос от страна на капуцините след земетресението през 1928 г. и днес съществуващи църкви в Генерал Николаево, Секирово, Житница, Борец, Белозем и по-ранните и по-малки в Миромир и Дуванли. Освен това отците капуцини се проявяват и като първопро-ходци в социалната, благотворителната и просветната дейност в Южна България. Щедро насърчават построяването на болници, сиропиталища, колежи, свещенически домове. Някои мисионери, като отците Иероним в Селджиково и Тобия в Хамбарли, се радват на благодарността на селяните, които те лекуват. През 1924 г. по инициатива на отец Козма Гюлов в с. Секирово започва строежът на болница – първата болница католическо село. Безспорна заслуга с изключителе отзвук в духовния живот на Божия народ е създаван то на издателство «Добрият печат» и издаването и в. «Истина», ръководени от отците капуцини. Изданята на «Добрият печат» – духовна и художествена литература, дадоха обилна духовна храна на католицип в цяла България и поддържаха самосъзнанието за принадлежността им към универсалната Църква.

По времето на комунизма много капуцини заплат ха за своята вярност към Бога и Църквата с пребивав не в затвори и в трудови лагери, с изселване, с принуд телна емиграция и дори с мъченическа смърт – кап отците Флавиан Манкин и Фортунат Бакалски. О повече от 35 капуцини само един български капуцин пр живя комунистистическия ад – отец Франц Нонов както и неговият събрат в Ордена, отец Никола Гечев, който след 1995 г. се завърна от Италия.

Без да се омаловажава приносът на другите ордени и мирски свещеници, благодарение на разностраннаг дейност на отците капуцини духовният живот в Софийско-Пловдивската епархия получи истинския си католически облик, който и през дългите години на активен атеизъм не избледня. Tempora mutantur- временаг се менят! От 1993 г. щафетата на първите мисионе капуцини е поета от събратята им от Краковската провинция (Полша). Понастоящем в България служат на Бога и хората 8 капуцини в три манастира.
Да! Времената се менят, само апостолският дух, който свети Франциск от Асизи завеща на следовниците си, остава непроменен, наситен с евангелско усърдие, смирение и настъпателност за победата на доброто и разбирателството в мир между човеците с добра воля. Pax et Bonum – МИР И ДОБРО!

Св. Франциск от Асизи, Йоан Бернардоне, е роден в Асизи в Италия през 1182 година. Като младенец в началото води безгрижен живот, но под влияние на Божията благодат решава да последва Христа по пътя на бедност, обръщане, молитва и смирение. Основава Орден на малките братя, после с помощта на св. Клара основава женски орден, наричан II Орден на Св. Франциск, а най-накрая за светските хора основава орден на покайващи се, наричан III Орден на Св. Франциск.

 Ръководен от апостолска ревност и нужда да се споделя любовта на Бога с иноверците, през 1219 година пътува до Света Земя, лично разговаря за християнската вяра със султан Мелек-ел-Камел. Чрез примера на живота си и основаните от него ордени, Св. Франциск оказва огромно влияние на духовния и артистичен живот през Средновековието.

 В края на живота си, по време на молитва на планина Алверня, Господ в мистично преживяване начертава тялото му с белезите на Своето страдание. Това се случва две години преди смъртта му. Оттогава и външно Св. Франциск е подобен на разпнатия Христос, своя Господ. Своят преходен живот завършва на 3 октомври 1226 година. Папа Григорий IX го канонизира през 1228 година.

Духовност

Францисканският орден на Братя Капуцини извършва апостолска дейност на всички континенти и принадлежи към ордените, които в найголяма степен са ангажирани с мисионерска дейност. Всеки трети капуцин работи в Третия свят, а всеки осми е мисионер. Полските капуцини работят в България, Австрия, Централноафриканската република, Украйна, Литва и Беларус. Днес има нужда от младежи, които силно желаят, след съответната подготовка, да служат като монаси в България и в мисиите по света.

 Светият Отец Йоан Павел II казва: „За вас, капуцините, казват, че сте бедни, ала вие сте богати със светци“. В течение на почти 500-годишното си съществуване нашият Орден е дал на Църквата и света повече от 160 Божии раби и повече от 20 светци и блажени. Сред тях са свети отец Пио, стигматик, и блаженият отец Хонорат Кожмински, основател на повече от 20 ордена.

 Изключително важна роля в нашето монашеско се-мейство имат братята, непосветени в духовен сан. Със своята отдаденост на делото, с безшумната си работа, много често тясно специализирана, с молитвите си и с личния си житейски пример те участват в „драматичния щурм за спасението на света“.

Нашата дейност включва: проповядване на трезвеност, духовни упражнения, участие в мисии, работа в енориите и сред децата и младежта – преподаваме катехизис, поклонения, лагери, посветени на избора на призвание, т. е. на бъдещия житейски път; полагаме грижи за министрантите, за музикалните и театрални състави, за студентите. Някои братя се посвещават на научна работа, на художествена и литературна дейност или на специализирана духовна дейност, например сред наркоманите и затворниците. На Божията нива работят повече от 60 епископи капуцини.

Стремежите на капуцинския живот включват непрекъснато духовно усъвършенстване, постоянно следване на първоначалния идеал, пълно реализиране на Евангелието на Исус Христос. Тайната на капуцинското подражание на Божия Син се крие във всекидневното сътрудничество със Светия Дух, обявен от св. Франциск за Върховен наставник на Ордена. Задачата на капуцина е да приближава Христос с доброта и сърдечност до съвременния човек от позицията на слуга и брат. Харизма и специфика на капуцинската мисия по света е готовността да се извършва всяка работа, възложена от Църквата, и служенето на Царството Божие. Девиз на нашия монашески живот е всеобщо известната истина: „Ние сме синове на св. Франциск дотолкова, доколкото следваме неговия живот и учение“.

Идеал за капуцинския живот е Исус Христос, показан в Евангелието, в Правилото и в живота на св. Франциск. Той трябва да бъде предмет на мисълта, желанията и размишленията на капуцина и да бъде върховно съкровище в живота му. Капуцините се опитват постоянно да се изпълват със Светия Дух, системно да се уподобяват на Него и, подражавайки Му, да пресъздават Неговия живот на земята.

Следвайки Христа, капуцинът върви по пътя на себеотдаването и на поставянето на все по-големи изисквания към себе си. На първо място той поставя молитвата. Който не се моли, е като беззащитен войник в огъня на сражението. Оттук и думите: „Кой капуцин е добър? Този, който се моли. – Кой е по-добър? Койтo се моли повече. – А кой е най-добър? Онзи, който се моли; най-много“.

Капуцините отдават голямо значение на тишината, на усамотението, на пребиваването в лоното ш девствената природа, понеже всяко велико дело и всяю святост се раждат далеч от крясъците и шума. Капуцинът странства по майката земя като поклонник раздавайки Христа, Неговия мир и добрина. В духа на францисканската себезабравеност той се чувства подчинен на всички хора и на всяко живо същество, запазвайки едновременно с това доброжелателно приятелско отношение. Във всекидневния си живот култивир бедността както по отношение на материалните нещтака и в сферата на духа, отричайки се от собственг та си егоистична любов. Благодарение на радостната си бедност, както забелязва Светият Отец Павел VI, „Капуцините всякога са се ползвали с голямо признание от страна на християните, които обикновено са свикнали да ги виждат винаги обикновени, смирени, весели, охотно откликващи на нуждите на ближните и най-вече на бедните, болните и грешниците“.

Капуцините излизали от своите манастири на тържищата и площадите, за да говорят за пороците и добродетелите, за наказанието и за славата и за да култивират, като братя на всички хора, чувството за братство чрез конкретни и разбираеми проповеди, предавани от сърце на сърце. Утвърдило се е мнението, че ако друг свещеник не успее да изповяда някой «труден» каещ се, ще го стори капуцинът. Това мнение намира потвърждение в думите на папа Павел VI: „Хората ви вярват, преодолявайки погрешните чувства на срам и страх, те идват добре разположени при Братя Капуцини за трибунал на покаянието… Това, което виждам у вас, което се излъчва от вашето капуцинско поведение, е смиреният Христос, Който е по-достъпен за онези, до които другите не могат да се доближат“.

В наши дни такава известна личност е бил италианският капуцин от малкото селце Пиетрелчина отец Пио (1887-1968). Със своя живот, в който неизменно са се преплитали радостта от това, че е възлюбено Божие дете, с голямото страдание, предизвикано от злото и греха на хората, той доказва, че и днес може да се живее според евангелските норми и че учението на Исус е актуално, винаги ново и привлекателно. Дългите часове, прекарани с Исус по време на молитва, и изпълнената с любов готовност да понесе за своя Възлюбен всяка жертва, го направили мистик и белязали тялото му със следите от раните на разпнатия Христос. За хората той станал голям знак на Божието милосърдие и опрощение, а неведнъж и пророк, възвестяващ и обясняващ Божията воля и Божиите планове. Като монах се отличавал с непоколебимо смирение, а като истински син на св. Франциск – с душевно спокойствие и невероятна отвореност за проблемите на ближните.